Всичко около мен е и говори за "шопинг", та да се отчета и аз по темата.
    Мола (хаха, колко нестандартно и интригуващо!), търся си палто, едно такова хем да е елегантно, хем да става и за по- ежедневно, хем да пасва на новата ми чанта, ама и на любимите ми кафяви ботушки, да не е черно, ама и сиво не ща, светло вече си имам.. та не намерих, естествено. Още като тръгвах си знаех, че няма да я бъде, но хайде да се помотая, може и да ГО открия.
    Та Мола.. още на влизане ме блъсна едно особено напрежение. Въздуха тежи. Като в лятна дискотека с полу-голи танцьорки - изцъклени погледи, хормонална експлозия на квадратна милимунда. Та същото. Нагнетена енергия, която мачка. Тъплата е като зомбирана, като надрусана. Трескави пръсти, които ровят из дрехите, ескалираща паника в гласа при липсата на точния размер, блъскане за последна бройка от дадено парцалче. Ужас! Асоициира ми се със зареждане с продукти при засада. Въпрос на оцеляване. На живот и смърт!
    Дали това сега е изключение заради празниците, или просто от разсеяност не бях забелязвала преди истерията по магазините.

  Стоките, предметите, вещите отдавна вече минаха прага на елементарните човешки нужди, на осъзнатата необходимост. Беше времето, когато бяха и символ - на благополучие, на висок стандарт, на успеваемост и авторитет. Сега са нов вид потребност- създават сигурност, гарантират спокойствие. Без тях сме оголени, незначими, незащитени. Не са просто удобство или лукс, а барикада срещу външната действителност. Белег са за стил и вкус, за изтънченост, те говорят вместо нас. Общуваме с тях. Не с въображение, а с вещи създаваме и ограждаме своя микросвят, който ни дели и отграничава от другостта. Съизмерваме се с предметите, самооценяваме се чрез тях. Те са нашето духовно и  емоционално измерение, те ни обективират. Моделираме себе си чрез тях. Идентифицираме се с тях. Тяхната цена сякаш добавя още към нашата чисто човешка стойност.
  Не, тази паника не беше само за празниците. Те просто отпушват, правят само по - видимо  това плашещо безсмислие на нашето съвремие, празнотата на съществуването ни, оня подсъзнателен страх от собствената ни незначимост, тая тягостна самота в света на вещите, в който обезателно бързаме да се слеем.

Може би съм по-скоро изключение от общата маса, но на мен не ми действа тази коледна "шопинг" треска. А и не съм роб на вещите по принцип. Преди два дни братовчедка ми се върна от Испания и като видя, че говоря с един мобилен телефон, който няма нито камера, нито МР3 плеър, направо се втрещи. Сигурен съм, че аз се чувствам много по-добре от онези, които страдат, че нямат определена марка блузка или модел телефон. Все пак нали вещите са направени, за да ни служат, а не ние на тях. И съм убеден, че удоволствието от купуването на мечтаната стока изчезва в кратко време, след придобиването й.

"празнотата на съществуването ни, оня подсъзнателен страх от собствената ни незначимост, тая тягостна самота в света на вещите"

Аз много съм наблюдавал такъв вид хора. Цял живот работят, крадат и пестят за да направят голямата къща, и след това ....
СЛЕД ТОВА ЛЕПНАТ ЕДНА ЛЯТНА КУХНЯ И ЖИВЕЯТ САМО В НЕЯ.
КЪЩАТА Е ЗА ПОКАЗ И ... да се ядосват съседите

За себе си аз стигнах до един уж абсурден извод:
Независимо колко и какво притежаваш, твое е само това ...
КОЕТО РЕАЛНО ПОЛЗВАШ, другото само ти виси на гърба

Вещите са заробващи, да. Искаме да имаме и трупаме, трупаме, сякаш ще живеем вечно.